Първи ноември е общобългарски празник на историческата памет и на националното ни самочувствие, отстоявано година след година през вековете на робство, насилия и народни страдания - дело на хиляди знайни и незнайни българи - книжовници, наставници и просветители, вдъхнали в мрака на чуждото потисничество вяра в собствените сили на народа по пътя към историческото възстановяване на българската държавност.
Денят се обявява за общ всенароден празник на "заслужилите българи" през 1922 г., когато Народното събрание го обявява със закон. Далеч преди официалното обявяване на празника обаче българският народ почита и тачи своите будители, канонизира ги като светци в историческата си памет.

Народни будители
Цветан Бакърджиев - 1 Ноември 2004

     Паисий Хилендарски и Софроний Врачански
     Пръв изразител на народните стремления и българското националноосвободително движение е атонският монах Паисий Хилендарски. Той описва историята на българския народ, обосновава исторически правото му на свобода и възбужда патриотични и борчески пориви у сънародниците си. През 1762 година написва знаменитото си съчинение "История славянобългарска". Книгата представлява своеобразен повик към българите за национално осъзнаване и борба против поробителите. "История славянобългарска" се предава и преписва от българския народ като свещена реликва.

Дейността на Паисий Хилендарски намира ревностен последовател в лицето на друг народен будител - Софроний Врачански. Той е автор на първата българска печатна книга, излязла през 1806 година. Книгата представлява сборник от празнични поучения под заглавие "Неделник". Софроний Врачански достига до убеждението, че за успешната освободителна борба на българския народ е необходимо да се повдигне преди всичко нивото на образованието. Той призовава образованието, богослужението и книжнината да бъдат на говоримия български език, за да са достъпни за всеки. Софроний цели да се изгради трайно у народа съзнание за българска национална принадлежност.
Любен Каравелов и Васил Левски
     Освободителното движение през Възраждането ражда революционни дейци, имената на които днес знае всеки българин. Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботев. През 1869 година се създава Българският революционен централен комитет, който слива двете течения на българското революционно движение - революционно-демократичното и либералното. Така се дава отговор на историческата необходимост от формиране на единен център на националната борба. В издавания от него вестник "Свобода" Любен Каравелов изобличава обществените отношения в Турция, като посочва, че те са недостоен анахронизъм за Европа, и представя турското правителство като враг на свободата и прогреса на балканските народи. Той налага идеята за революцията като радикално средство за решаване на българския национален въпрос.

Да работи за народа се посвещава и Васил Кунчев, останал в българската история под името Васил Левски. Основа на политическата идеология на Васил Левски е неговата вяра в естествените сили на българския народ. Гениален идеолог и политически стратег на освободителното движение, Васил Левски създава организационната структура на революцията. Той определя голямата цел на освободителната борба - с една обща революция да се направи коренно преобразуване на държавната деспотска система и тя да се замени с народно управление в лицето на демократична република.
Христо Ботев
     Горещ привърженик на идеята за обединението на всички балкански народи в един братски съюз е поетът, публицистът и революционерът Христо Ботев. Той възприема и творчески преосмисля най-прогресивните идеи на руската и западноевропейска мисъл. Ботев страстно желае протест, бунт, въстание. Той става един от пламенните будители, които очертават стратегическите и тактическите цели на революционната борба на българския народ.

     Всяка нация, голяма или малка, преживява мигове на небивал възход. Изключение не прави и България. Миналото изобилства от цяла плеяда духовници, неуморни книжовници, общественици и борци за свобода. Историята е съхранила имената на всички тях - живели, работели и завършили земния си път не за лични материални блага, а в името на своята родина.

Какво празнуваме на 1 ноември
Този ден ни напомня, че трябва да се приближим до онези, у които нямаше овчедушно благоразумие и не търсеха геополитически извинения за апатия, безразличие и страх
Андрей Пантев
       Въпросът на заглавието извиква в училищните ни емоции забравена патетика. Ние празнуваме книжовната енергия на анонимно войнство в поривите на нереализирана нация. Тогава за нас духът и книгата стояха над всичко. Нека припомним тягостна сцена от времената, когато знамената на нашите надежди бяха свалени и то в много отношения завинаги. Столичани току-що чуват на гарата от парижкия влак новината за зловещите клаузи на Ньойския договор. Всеобщата пареза от такава покруса предизвиква масова безпомощност. Какво ще правим по-нататък? Тогава софиянци тихо се нареждат под балкончето на дядо Вазов. Там е единственото място за утеха и надежда. Не при министри, генерали, свещенници, посланици, оратори и патриотари. Там, където при замлъкналите оръдия,неугаснал е само заветът на будителите. Предполагам, че подобна сцена я помнят навсякъде. Балконът на Вазов се превърна в убежище. Могат всичко да ни вземат, но не и това!
       Днес такава случка изглежда архаична до комизъм. Свидетели сме на декларираното частично (тук може ли да има части?) от националния суверенитет. Оставям настрана въпроса за съпоставяне между степените на това отказване за различните държави. Ако патриотизмът вече не се свързва с аргументи от миналото, то какво остава от него?
На 16 юли 1918 г, когато Първата световна война отиваше към своя безславен край, елитарното космополитно (но на победителите) списание "Нова Европа" бе публикувало статия, в която на 278 страници пишеше с присъдна категоричност, че "славянството никога няма да развие свободни институции". Едно милостиво снизхождение визираше там България като изключение. Въпреки че на нея скоро ще й бъде съдено да напусне с наведено чело всесветската война. Но знаете ли аргументацията за надеждите при това предвиждано изключение? "Наличието на висок образователен стандарт, постигнат всред българите още преди обособяването на тяхната държава". Да, имаше България преди тя да се появи на европейската политическа сцена. За разлика от Италия или Германия, за разлика от Мексико или Панама. Ето това са направили нашите будители. Защото имаше реална тенденция да бъдем таксувани като неясен етнически масив, скъсал със своите исторически постижения въпреки истински или измислени заслуги. Ние бяхме равни с другите и очаквахме да бъде така и в настоящето.
Затова да не експонираме отново банализирания комплекс, че българите е трябвало някой да ги "буди". Будители имат всички проспериращи нации днес. Робер дьо Сорбон и Джон Уинтроп, Джон Уиклиф и Мартин Лутър, Джузепе Мацини и Рихард Вагнер също в различни времена и с различно предназначение могат да бъдат категоризирани като "будители".
Но нашите будители не се вместват в модерните стереотипи на средновековната типология на "висока" и "ниска" култура. Те са светогледен феномен, който осигури историческия синхрон между революция, просвета и дипломация, довел до националната еманципация и държавната реализация на българския етнос. Едните от тях интуитивно до тайнстеност усещаха потребностите на мацинисткия принцип "фара да се" - сами за себе си. Другите от висотата на един Любен Каравелов бяха истински духовни европейци. Те не правеха България с кантори за продажба на розово масло и овче месо в чужбина, а с критично познаване на света, със самочувствие за нашата общност с останалите.
       В нашето отваряне към света ние се уповавахме на собствени авторитети. Ние се "будехме" не толкова с универсалното антично наследство на цивилизованото човечество, а с една незабравена себереализация и самоличност, която бе еднакво значима в културата и политиката, в религията и в институционния облик на държавния ни живот. Но въпреки това почтително вкопчване във великолепието на нашето средновековие, ние едновременно се прекланяхме пред "свещените камъни на Европа" от времена, когато бяхме жестоко и продължително откъснати и изолирани от нея. Тази благородна симбиоза между българското и всеевропейското бе заслуга на нашите будители. Будителите не се гневяха на "Европата", въпреки че в продължение на столетия тя ни бе обърнала пренебрежитено гръб. Ние разбирахме, че сме различни не само от турците и индусите, от англичаните и немците, но и от руснаците и сърбите. Ние се изсмяхме на тезите за "византизирана" или "елинизирана" България.
       
       Всяко селище си има своите миниатюрни пантеони от будители, които споменаваме като местни и национални мъдреци. Но те няма да се върнат, за да ни "будят". И ако симулираме удобен и извинителен сън, преразказващ мрънкащи баналности как сме били на кръстопът, как живеем под "ботуша" на географията, как неистово ни мразят и как все ни дебнат врагове от близо и далеч, нашите будители не са вече "наши". Защото няма геополитически извинения за апатия, безразличие и страх, защото няма обяснение за овчедушно благоразумие. Ако те мислеха по същия начин в морален план, ние щяхме още да сме в мезозойската ера.
       Една сказка, статия или едно свеждане на чела още не означава онази признателност, която те заслужават. Народ, излъчил такава рицарска кавалкада от книжовни рицари, която събирателно наричаме будители, никога няма да преживее такова унижение. Техните портрети ще стоят в училищните коридори наравно с воини, откриватели и държавници. Будителите не се завръщат. Ние следва да се приближим до тях. С онова чувство за историческа себезначимост, което генерира съвременни стойности. С 24 май ние проявихме особен приоритет в нашите исторически пътища. Първи в християнския свят, ние забелязахме опасностите на универсализма, който може да бъде не само добродетелен символ, но и носител на чужда политическа воля.
       С Деня на будителите ние потвърждаваме онази национална идентификация, която не се чуждее от световната цивилизация, а се вгражда в нея. С различие, което я обогатява. Тогава можем да отговорим на онзи въпрос в заглавието, който терзае с мъглявината на отговора.
01.11.2004

 
Община Сопот 2006