Какво празнуваме на 1 ноември
Този ден ни напомня, че трябва да се приближим до онези, у които нямаше овчедушно благоразумие и не търсеха геополитически извинения за апатия, безразличие и страх
Андрей Пантев
Въпросът на заглавието извиква в училищните ни емоции забравена патетика. Ние празнуваме книжовната енергия на анонимно войнство в поривите на нереализирана нация. Тогава за нас духът и книгата стояха над всичко. Нека припомним тягостна сцена от времената, когато знамената на нашите надежди бяха свалени и то в много отношения завинаги. Столичани току-що чуват на гарата от парижкия влак новината за зловещите клаузи на Ньойския договор. Всеобщата пареза от такава покруса предизвиква масова безпомощност. Какво ще правим по-нататък? Тогава софиянци тихо се нареждат под балкончето на дядо Вазов. Там е единственото място за утеха и надежда. Не при министри, генерали, свещенници, посланици, оратори и патриотари. Там, където при замлъкналите оръдия,неугаснал е само заветът на будителите. Предполагам, че подобна сцена я помнят навсякъде. Балконът на Вазов се превърна в убежище. Могат всичко да ни вземат, но не и това!
Днес такава случка изглежда архаична до комизъм. Свидетели сме на декларираното частично (тук може ли да има части?) от националния суверенитет. Оставям настрана въпроса за съпоставяне между степените на това отказване за различните държави. Ако патриотизмът вече не се свързва с аргументи от миналото, то какво остава от него?
На 16 юли 1918 г, когато Първата световна война отиваше към своя безславен край, елитарното космополитно (но на победителите) списание "Нова Европа" бе публикувало статия, в която на 278 страници пишеше с присъдна категоричност, че "славянството никога няма да развие свободни институции". Едно милостиво снизхождение визираше там България като изключение. Въпреки че на нея скоро ще й бъде съдено да напусне с наведено чело всесветската война. Но знаете ли аргументацията за надеждите при това предвиждано изключение? "Наличието на висок образователен стандарт, постигнат всред българите още преди обособяването на тяхната държава". Да, имаше България преди тя да се появи на европейската политическа сцена. За разлика от Италия или Германия, за разлика от Мексико или Панама. Ето това са направили нашите будители. Защото имаше реална тенденция да бъдем таксувани като неясен етнически масив, скъсал със своите исторически постижения въпреки истински или измислени заслуги. Ние бяхме равни с другите и очаквахме да бъде така и в настоящето.
Затова да не експонираме отново банализирания комплекс, че българите е трябвало някой да ги "буди". Будители имат всички проспериращи нации днес. Робер дьо Сорбон и Джон Уинтроп, Джон Уиклиф и Мартин Лутър, Джузепе Мацини и Рихард Вагнер също в различни времена и с различно предназначение могат да бъдат категоризирани като "будители".
Но нашите будители не се вместват в модерните стереотипи на средновековната типология на "висока" и "ниска" култура. Те са светогледен феномен, който осигури историческия синхрон между революция, просвета и дипломация, довел до националната еманципация и държавната реализация на българския етнос. Едните от тях интуитивно до тайнстеност усещаха потребностите на мацинисткия принцип "фара да се" - сами за себе си. Другите от висотата на един Любен Каравелов бяха истински духовни европейци. Те не правеха България с кантори за продажба на розово масло и овче месо в чужбина, а с критично познаване на света, със самочувствие за нашата общност с останалите.
В нашето отваряне към света ние се уповавахме на собствени авторитети. Ние се "будехме" не толкова с универсалното антично наследство на цивилизованото човечество, а с една незабравена себереализация и самоличност, която бе еднакво значима в културата и политиката, в религията и в институционния облик на държавния ни живот. Но въпреки това почтително вкопчване във великолепието на нашето средновековие, ние едновременно се прекланяхме пред "свещените камъни на Европа" от времена, когато бяхме жестоко и продължително откъснати и изолирани от нея. Тази благородна симбиоза между българското и всеевропейското бе заслуга на нашите будители. Будителите не се гневяха на "Европата", въпреки че в продължение на столетия тя ни бе обърнала пренебрежитено гръб. Ние разбирахме, че сме различни не само от турците и индусите, от англичаните и немците, но и от руснаците и сърбите. Ние се изсмяхме на тезите за "византизирана" или "елинизирана" България.